Любопитна история за едно дарение, стари снимки и връзката на семейството на Ботев с Видин

2 юни - Ден на Ботев и на загиналите за за свободата и независимостта на България

Днес се прекланяме пред подвига на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. Ден на по-късно - на 3 юни от 17 ч. в сградата на видинския Държавен архив етнографът Нинко Заяков, почетен гражданин на Видин, ще дари етажерка за книги, която е била собственост на Иванка Христова Ботева.

Каква е връзката на Видин със семейството на големия български революционер Христо Ботев и загадъчната етажерка за книги, разказва етнографът Нинко Заяков, който днес е на 93 години.

„Видин е достатъчно дълбоко и трайно свързан със семейството на Ботев  и тази ценна вещ трябва да остане завинаги в дунавския град, на място, където ще се пази за поколенията, за да напомня на днешните млади видинци, как предците им ходели по чужбина да трупат знания и се връщали в татковината да работят „ ползу роду“.

Почетният гражданин на Видин, продължава своя разказ за това кога и как става собственик на скъпоценната етажерка.

„Случи се една вечер през късната есен на далечната 1956 г. От Народната библиотека по ул. "Оборище" се прибирах към студентската ми квартира в кв. "Подуяне". Уличните лампи мижаво гледаха през тънката пелена на ситния като мъгла ръмеж, който вледеняваше улици и тротоари. Беше студено и хлъзгаво. Малко след "Докторската градина" настигнах мъж, който буташе нещо пред себе си с бързината на охлюв. Не стъпваше, а влачеше краката си сантиметър по сантиметър и зад него оставаха две тънки пътеки от размразена поледица. Поздравих. Той спря. Подпря се на рамото ми и с уморен глас каза: "Ех, младо, младо, да знаеш есен и старост си приличат - да им нямаш вяра... Тръгнах по слънце - топло, хубаво, а сега - зима.!" И докато си почиваше, разказа, че бомба ударила къщата му през 1944 г. От развалините тогава изровил оцелели вещи, между тях била и тази етажерка. Оставил ги в мазето на свои близки и сега, когато има вече нов дом, малко по-малко пренася. Нямало да му трябват, но не можел да ги изостави.
"Вещите хранят и пазят човешката памет... Ето, етажерка, нищо работа, но колко спомени пази тя!" Беше по-висок. Прегърна ме през раменете и тръгнахме. Крепяхме се един друг по ледената пързалка. Мълчахме. С всяка стъпка търсехме сигурност.

Мокри и леко заскрежени влязохме в партера на нова жилищна сграда. Пред вратата на левия апартамент, завита през глава и рамене с кафяв вълнен шал, чакаше възрастна жена. Дълго било чакането, защото трепереше от студ, плачеше от преживяната уплаха и всичката тревога, укор, дори видима радост изказваше с дълго повтаряне на: "Стоене...Стоене...Стоене..."
Мъжът я успокояваше. Всичко минало добре. Поледицата го забавила малко, но момчето (посочи мен) помогнало и не само той, а нещо много важно се е върнало у дома.
Преди да влезем, той реши да почисти етажерката вън, пред входа. Види се, да разсее тревогата, със завидна за възрастта си подвижност, внесе етажерката и я поднесе като дар на жената.
Изненадата беше голяма. Тя прокара длани по заледените полици, с пръсти погали всички гънки на стругованите крака и зарида на умряло. Редеше нещо, но аз чувах ясно само: "Иванке!.. Иванке!.."
Старецът плачеше. Стана ми мъчно. Исках да оставя тия хора на воля с мъката им. Те разбраха. Обсипаха ме с благодарности и молеха да им гостувам. Обещах. Оказа се, че в тази късна есенна вечер, аз срещнах Стоян Христов Милчев (съпруг на Иванка Христова Ботева) и неговата втора жена (след смъртта на Иванка), дъщеря на Никола Симов - Куруто - знаменосецът на Ботевата чета.
Посещавах ги по големите християнски празници. Бяха много мили и сърдечни хора. Жената беше достолепна и мълчалива. Сядаше на стола, отпускаше ръце в скута и слушаше, а чичо Стоян (така искаше да го наричам) разказваше, разказваше неуморим и неизчерпаем... Беше сух, кокалест, снажен. От него научих за целебната сила на росата и ползата от фрикцията със студена вода сутрин и вечер върху горната половина на тялото. Тези практики бил усвоил от монасите в един манастир по време на студентстването му в чужбина. В ежедневните разтривки с вода намираше тайната на своето здраве - физическо и духовно, бистра памет, добър слух и зрение (тогава Стоян Христов беше на 83 години). Обичаше да разказва и разпитваше за Видин. Градът с голямата река, калдъръмени улици, много капии и джамии, крепостта "Баба Вида", седмичния пазар - богат, пъстър и шумен... У него живееше Видин такъв, какъвто го беше видял на границата между ХІХ и ХХ век, когато оглавявал видинския клон на Земеделска кооперативна банка. По същото време (от септември 1899 до юни 1901 г.) д-р Димитър Рашев (доведен син на Христо Ботев) преподава френски език във Видинската мъжка гимназия. Сприятеляват се и заживяват в една голяма група от образовани млади хора, които работели за издигането и развитието на града. Д-р Рашев става председател, а Ст. Христов- зам.-председател на местното дружество "Юнак". Тук млади бдинци получавали уроци по патриотизъм, нравствено и физическо възпитание...

Във Видин Стоян Христов вижда за пръв път Иванка Хр. Ботева. Венета и Иванка Ботеви били поканени да гостуват в Белград на вдовицата на Любен Каравелов Наталия. На път за Сърбия през май 1901 г.  пристигат във Видин. Димитър запознава скъпите майка и сестра с близките си приятели: Михаил Арнаудов (учител по български език, по-късно академик),Руси Коджаманов - учител по пеене, диригент на хорове, композитор и събирач на народни песни, учителят Петко Гъбьов, калоферецът - д-р Христо Аджаров (директор на Видинската първостепенна болница, специализирал хирургия във Виена) и др. На обеди, вечери и разходки красивият, но скромен и културен д-р Аджаров пленил сърцето на Иванка. Майката и братът одобрили избора и влюбените се сгодили. Събитието било почетено с излет до Белоградчик и Магурата. Венета, Иванка, Димитър и Аджаров пътували с файтон, а Стоян Христов - с кола. В Белоградчик гражданството посрещнало с уважение и любопитство Ботевото семейство...

Очевидно сватбата била уговорена за близко време, щом, вместо за Белград, майката и дъщерята отпътували за Букурещ, за да поръчват булчинската рокля.
Уговорката била младото семейство да живее в Търново. Д-р Аджаров прави искане пред Дирекцията на народното здраве в София в тази посока, но получава назначение в Пловдив. С оглед на неговата специализация и възможност за развитие, градът под тепетата чертаел широк хоризонт.
Венета отказва да напусне родното Търново и да заживее с младите в Пловдив.
Иванка, при мисълта, че от четиридесетдневно бебе майка й посвещава живота си на нея, не може да я остави сама. Между годениците започва дълга кореспонденция с обяснения и горещи чувства. С времето писмата оредяват... Последното писмо от д-р Аджаров носи на Иванка всичките й писма до него и годежния пръстен...

След доктор Аджаров Видин напускат и Рашев, и Христов. Първият се връща учител в Търново, а Христов заминава за Белгия и записва икономика в Брюкселския университет. След защита на дисертация "Кредитът в България" през 1905 г. се завръща в София и постъпва на работа в Българската земеделска банка.
От учебната 1902/1903 г. в столицата вече работи и Д.Рашев (една година в Първа мъжка, а от следващата, до пенсионирането си през 1933 г., във Втора мъжка гимназия).
Приятелството заживява с нова сила. Христов е желан гост в семейството на женения вече стар приятел. Съпругата на Рашев, съученичка и състудентка на Иванка, често говорела с възхищение за нея. Младата жена доловила нескритото любопитство и интерес на госта към многообичаната от нея зълва. Писмата й до Търново, пълни с високи оценки за богатата култура, начетеност, авторитет на доктора по икономика, приятно откъсвали и разсейвали Иванка от многостранната й обществена деятелност.
Така работата стигнала до срещи, годеж и сватба.
Баба Венета харесала зетя, защото сам спечелил парите, с които завършил образованието си в чужбина. Била сигурна, че обичаната дъщеря ще бъде щастлива с този човек и дала благословията си. След сватбата младите заживяват в София. Ботевото семейство е спокойно и щастливо.
Иванка пристъпва към осъществяване на една отдавнашна мечта - пълно издание на съчиненията на баща си. Съпругът се оказва неуморен помощник в трудното начинание. Живеят на хотел. От богатата си библиотека пренася само издания и материали от и за Ботев. Всичко нарежда в една етажерка-вярна спътница от студентските години, преразказва Нинко Заеков чутото лично от Ст.Христов.
След много труд и неприятности (дори и финансови) излизат от печат първите коли на така желаното издание. Иванка е неизказано щастлива - ще става майка.
В тези, изпълнени с толкова радост дни, я връхлита лошата болест "синя пъпка" (антракс). Въпреки усилията на лекарите на 7 ноември 1907 г. Иванка умира. Угасват два живота...“

Пътят ми за университета минаваше през Докторската градина, продължава разказа си Нинко Заяков. „Там често виждах да се разхожда или да почива на някоя пейка моят "чичо Стоян". Винаги сам... с мислите си. Спирах, сядах до него и той почваше да разказва... Беше намерил, мисля си в мое лице добър слушател...
Когато завърших следването в университета отидох  да кажа "Сбогом!" на  тия невероятни хора. Целунах им ръце. Беше им драго и... мъчно. Сигурно отдавна били решили, защото на лично място в стаята стоеше етажерката, която ни събра в онази нощ... Подариха ми я... Шестдесет години тя е свещена вещ в моя дом... Стоян Христов починал през 1961 г. на 88-годишна възраст. Реших да я подаря на музея в гр. Враца. Свързах се с колежката Валерия Тарашоева. Тя ме помоли да напиша как тази вещ, свързана с дъщерята на Христо Ботев, е стигнала до мен. Така и трябва. Знаех това, което чичо Стоян ми е разказал. Все пак, за себе си, реших да проверя поне това, което ми е достъпно, без много време и усилия. Бях видял снимки от посещението на семейството в Белоградчик и Магурата. От 1961 г. следя местния печат. Интересувам се (в рамките на възможностите) от всичко, което е писано и се пише за Видин и Видинско. Като музеен работник поне знам как и къде да търся. Прегледах справочници, каталози, библиографии, книги, сборници, юбилейни издания, алманаси и пр. Нищо! Волю-неволю трябваше да търся във фондовете на Регионалния архив. Там намерих повече, отколкото очаквах... Потърсих изследвания, мемоари, публикувани документи и стигнах до извода, че Видин е достатъчно дълбоко и трайно свързан със семейството на Христо Ботев и че тази скъпоценна вещ трябва да остане завинаги във Видин. Да е редом да отлично запазените в Държавен архив-Видин снимки и документи, свързани с живота и дейността на част от семейството на великия поет в дунавския град и Белоградчик.

Разказа записа: Ирена Данаилова

Личен архив на Екатерина Савчева

Снимки: Държавен архив-Видин

Белоградчик, 8 май 1901 г. Вляво са Иванка Ботева, Димитър Рашев и д-р Христо Аджаров, вдясно -Венета Ботева, Крум Максимов, Стоян Христов, Никола Савчев и Никола Христов. (Снимката е от семейния албум на уважаваната белоградчишка фамилия Савчеви, предоставена от Екатерина Савчева)

1899 г. Д-р Димитър Рашев (доведен син на Христо Ботев) е учител по френски език във Видинската мъжка гимназия и участник в първия смесен черковен хор с диригент Руси Коджаманов.

Във Видин Стоян Христов (директор на видинския клон на Земеделска кооперативна банка) вижда за пръв път Иванка Ботева. Венчават се на 8 януари 1906 г. в София - на снимката.