Отбелязваме 250 години от рождението на Иван Замбин

Иван Атанасов Замбин е от онези българи, които са преди всичко и над всичко българи. От тези, които милеят за българското, въпреки благосъстоянието и влиянието си, въпреки огромната си ерудиция и възможността тя да им отвори кариерни пътища в османотурската администрация. И въпреки реалния риск да бъдат подложени на гонения, репресии и спъване на икономическата им инициатива.

Много изследователи го наричат „първият дипломат в българската история“. Според мен, желанието да се открои историческата значимост на отделни личности и събития често ни води към неудачни определения. Дипломацията се свързва със суверенното развитие на съществуваща държавна организация, каквато към онзи исторически момент – началото на XIX век, българите не са имали. А средновековната ни история е пълна с личности и владетели с безупречен дипломатически такт и усет. Ще спомена Борис I, Симеон Велики и Иван Асен II, но и сред хановете от езическия ни период е имало велики дипломати. Тези разсъждения, обаче, не намаляват значимостта на делото на Иван Замбин, който е първият „мисионер“ на българската национална кауза и нейното обвързване с руския императорски двор.

Роден във Враца през 1775 г., потомък на знатен врачански род, виден и влиятелен търговец, почтен и ерудиран. През 1804 г., заедно с преселника от Тетевен Атанас Николаев Некович, Замбин предприема пътуване до Санкт-Петербург с мисията да запознае руските управляващи кръгове със злощастната участ на българския народ и да потърси спасение от нея. Пътьом двамата врачани се срещат с вече бившия врачански епископ Софроний, който по това време се е установил в Букурещ. Неговият авторитет сред българската общност от двете страни на Дунав е неоспорим. На този етап той само благославя делото им и те продължават пътя си. В Санкт-Петербург Замбин и Некович се срещат с прославения руски генерал Михаил Милорадович (това е генералът, който през 1806 г., като командир на корпус, освобождава Букурещ от турците). На този етап, обаче, мисията на Замбин и Некович е обречена на неуспех поради липсата на специални правомощия, които да докажат тяхната представителна функция пред руския императорски двор. Поради изчерпаните си финансови възможности, двамата молят руското правителство за средства, с които единият от тях да се завърне в Българско, за да осигури пълномощното. Такива средства получават едва през пролетта на 1807 г. и за България заминава Атанас Некович. Докато чака неговото завръщане, Иван Замбин мизерства и се разболява тежко от туберкулоза.

В началото на 1808 г. Некович се завръща в Санкт-Петербург, снабден с „верующо писмо“ и „грамоти за общополезни работи“, които документи упълномощават двамата врачани да действат от името на всичките им съотечественици. Пълномощното, подписано от Софроний Врачански, гласи, че „са избрани от всеобщия съвет на нашия народ за общонародна полза и толкова трудности понесоха и жертваха живота си в опасни случаи, за да намерят средства за спасението на своето отечество“. През м. февруари 1808 г. Иван Замбин представя и обосновава мисията си пред министъра на вътрешните работи на Русия княз Алексей Куракин, с преписка до министъра на външните работи Николай Румянцев, за да стигнат документите до руския император Александър II.

Според някои исторически източници Иван Замбин и Атанас Некович са част от създаденото „Тайно общество“, за чийто формален лидер се посочва Софроний Врачански, а в него членуват още Гавраил Бистричанин, Ловчанският архимандрит Вениамин, епитроп Иван Караниколов от с. Кремен, Сливенско, хаджи Илия Панов от Ески Джумая (дн. Благоевград), чорбаджи Петър Сарчолу, търговецът Симеон Кипарис от Враца, Димитър Попски от Трявна и др. Най-вероятно от името на тази организация двамата врачани представят исканията си пред императора. Най-общо предложението е за осигуряване на покровителство над българите. Тази конкретизация допълва клаузите на подписания през 1774 г. договор от Кючук Кайнарджа, който дава право на Русия на покровителство над християнските народи в Османската империя, както и право на намеса в защита на техните права. Моментът е много точно избран, тъй като в близост до българските територии се вихри поредната руско-турска война (1806 - 1812). Търсейки спасение от потисничеството на иноверската империя, авторите на обръщението предлагат образуване на силна славянска държава с присъединяване на балканските владения на Турция към Русия. Тази модерна за времето си идея през 60-те години на XIX век се трансформира в идеята за южнославянска федеративна държава под егидата на Русия.

Встрани от субективните оценки доколко приложими от политическа гледна точка са били идеите на Иван Замбин, Атанас Некович и Софроний Врачански, представени пред руското правителство, значимостта на тяхната мисия може да се концентрира в следните няколко акцента:

Това е първият опит да бъде спечелена Русия за българската освободителна кауза. След „дипломатическата“ мисия Замбин – Некович руският император Александър II нарежда на външния си министър да проучи „българския въпрос“ и той застава на вниманието на руските управляващи кръгове.

Това е първият опит българският народ в рамките на Османската империя да се заяви като отделна нация със собствено минало, настояще и изисквания за своето бъдеще.

Това е първият опит да бъде създаден програмен документ, изразяващ политическите искания на българите и насочен към определен външнополитически съюзник.

Най-ранният мисионер на българския национален въпрос Иван Замбин умира през същата тази 1808 г., след апогея на своята родолюбива мисия. Туберкулозата го убива на 33 години. България губи един верен свой син, отдаден на каузата за нейното освобождение и способен да оглави следващи акции в тази посока.

Руският историк В. Д. Конобеев пише, че „… огромна е заслугата на Софроний Врачански, Атанас Некович и Иван Замбин, които направили всичко, щото бедствията на народа им да станат известни в братска Русия“, а историкът гл. ас. д-р Ваня Рачева от Софийския университет смята, че „със своите искания Иван Замбин, Атанас Некович и Софроний Врачански изпреварват както възможностите и намеренията на руската политика, така и политическото съзряване на сънародниците си“.

За съжаление, предполагам, че повечето врачани не знаят кой е Иван Замбин. В Етнографско-възрожденския комплекс, носещ името на неговия покровител Софроний Врачански, е възстановена родната му къща. В нея се помещава експозиция за традиционното златарство във Врачанско.

Нели Стоянова

уредник отдел „История на България XV – XIX век“

РИМ - Враца