Росица Кирова: Липсата на човешко отношение и родова памет ще ни погуби, ако не се събудим

„Душа. Липсата на душа и състрадание, не състрадателна поза, а човешко отношение и родова памет, това е липсата, която ще ни погуби, ако не се събудим“, написа във своя фейсбук Росица Кирова по време на посещението си при бесарабските българи в Украйна.

„За мен това пътуване бе едно отрезвяващо завръщане към корените. Среща с миналото и бъдещето. Тревога. Не като среднощната тревога в Измаил, където ни завариха дроновете и тътена на войната, а тревога като маяк, който ни праща сигнал, че сме се отдалечили от същественото. Вече зная, че опасността това да стане необратимо, ако не спрем и не се гледаме, е огромна.

И ще бележи живота на поколения след нас с празнота и нищета, която няма материално измерение, а се крие в арогантното и високомерно задоволство на всеки политик или гражданин, забравил за съдържанието и смисъла, пред ламтежа за висока позиция и власт“, пише още Кирова.

Тя посети за трети път живеещите в Бесарабия етнически българи и дари компютри и книги за училището във Виноградка шест неделни училища в общината.

Целия текст на публикацията може да прочетете тук:

„Болградски сабор.

Храмът, който преди 205 години българите изградили, със собствените си ръце и средства.

Първото нещо, което направили предците на днешните българи в Украйна, когато се заселили в необятната руска степ е да построят църква. И 20 години след построяването на църквата до нея са построили училище.

Днешната болградска гимназия.

Вярата и образованието и до днес озаряват нелекия живот на тези трудолюбиви, скромни и добри хора, бесарабските българи.

За мен това пътуване бе едно отрезвяващо завръщане към корените. Среща с миналото и бъдещето. Тревога. Не като среднощната тревога в Измаил, където ни завариха дроновете и тътена на войната, а тревога като маяк, който ни праща сигнал, че сме се отдалечили от същественото. Вече зная, че опасността това да стане необратимо ако не спрем и не се огледаме е огромна.

И ще бележи живота на поколения след нас с празнота и нищета, която няма материално измерение, а се крие в арогантното и високомерно задоволство на всеки политик или гражданин, забравил за съдържанието и смисъла, пред ламтежа за висока позиция и власт.

Душа.

Липсата на душа и състрадание, не състрадателна поза, а човешко отношение и родова памет, това е липсата, която ще ни погуби ако не се събудим.

Тук срещнах хора. Българи. Огромна, българска, сплотена общност.

Етнически българи, за които сякаш малко се знае у нас. Българи, които се шегуват, че са живели в руска, румънска, съветска, пак руска и днес в украинска власт, но са оцелели и запазили България непокътната. Тук в Бесарабия. И в сърцата си. Зная, че ние всички трябва да им благодарим за това. За паметта и българския дух, който носят в себе си и предават на своите деца всеки ден!

Благодрна съм за това, че живота ме среща отново с тях! Дори и когато това ме натъжава“.