Преди сто години край Козлодуй започва да работи плаваща мелница

В памет на Янош Сабадош

Още от древни времена основна задача на хората е била набавянето на насъщния. Получаването на брашно за хляб се осъществявало на воденици и вятърни мелници. Необходимостта от подсигуряването на хляб прави тези съоръжения значими, важни и посещавани от всички.

Но в онези години освен воденици и вятърни мелници светът е познавал и плаващи мелници, които смилат зърно и се придвижват по големите реки от едно място на друго. За тези плаващи мелници в България се знае твърде малко. Такова техническо съоръжение започва да работи при село Козлодуй преди сто години или през 1924 г. Тази плаваща мелница била забележителност не само за тогавашното село Козлодуй и района, но и за цяла България.

Малко изобретения от Античността могат да бъдат определени толкова точно във времето, колкото изобретението плаваща мелница.

Кога е създадена плаващата мелница?

Това изобретение се свързва с името военачалника от Източната Римска империя Велизарий 505 – 565 г. сл. н. е., за когото някои историци твърдят, че се е родил в земите на днешния български град Сапарева баня. Той е основен изпълнител на амбициозния план на император Юстиниан I 482 – 565 г. сл. н. е. за превземане и възстановяване на Западната Римска империя, загубена почти век по-рано.

През 536 г. Велизарий превзема Рим като побеждава осготите, които след това прегрупират силите си и преминават в контранастъпление като обсаждат град Рим. При тази едногодишна обсада умишлено се разрушават аквадуктите, които доставят вода, която е източник на енергия за каскадата от римски стационарни воденици и градът е застрашен от глад. Велизарий проявява находчивост и блестящо решава проблема, като предлага да се монтира между два закотвени шлепа (големи лодки за товар) задвижващо водно колело, в река Тибър, която минава през града. Всички тези събития са  се случили през 537 г. и са описани най-подробно от хрониста Прокопий Кесарийски. Това е моментът в който за първи път се появява плаваща мелница. Западната Римска империя непросъществувала дълго, защото е превзета окончателно през 562 г., но плаващите мелници оцелели още почти 1400 години. Забележително е, че през всичките тези векове, плаващите мелници почти не променят своята конструкция и начин на работа.

Какво представлява плаващата мелница?

Плаващата мелница е техническо съоръжение, което работи във водите на големите плавателни реки. Тези съоръжения са разположени върху два шлепа, малък и голям, които са свързани помежду си здраво и стабилно с греди. Получава се една платформа (понтон). Между тези два шлепа е монтирано задвижващо водно колело. Това колело обикновено е разделено на 16 равни части, на които са поставени дъски, служещи за лопатки. Плаващата мелница се закотвя на определено място. Лопатките на водното колело поемат силата на водата от течението на реката. Така се получава въртеливо движение на колелото. Това задвижващо водно колело е закрепено върху хоризонтална ос. Единият край на тази ос лагерува в опорен лагер, разположен върху малкия шлеп (думбаз), а другият край на оста (която завършва в работното помещение на големия шлеп) има монтирана система от зъбни колела, които контактуват с вертикална ос, която е закрепена към подвижния мелничен камък. Така мелничният камък получава въртеливо движение и започва да работи. В работното помещение има отделна стая за живеене.

Видове и разпространение на плаващите мелници

Известни са основно два вида плаващи мелници, като принципа на работа е един и същ, но конструкцията им е различна. Единият вид се състои от два корпуса и между тях едно водно колело, а другият вид има един корпус с две водни колела. Плаващите мелници с два корпуса са по-ефективни и по-мощни от двата типа. Освен това тези мелници са по-стабилни и устойчиви по време на работа, което е важно условие за осъществяване на нормален технологически процес на смилане на зърно по вода.

Плаващите мелници могат да достигнат големина от 10 – 12 м до 30 м в зависимост от това, какво оборудване е монтирано в тях.

След първоначалната си поява в Рим плаващите мелници се разпространяват в Европа и след това по целия свят. Най-голям брой плаващи мелници (стотици) има през 18 и 19 век по река Дунав, а преобладаващото число е на унгарските съоръжения.

Броят на плаващите мелници, които са работили в български води е твърде малък. Той е колкото броя на пръстите на едната ръка.

През 1924 г. във водите на река Дунав при село Козлодуй започва работа плаваща мелница, а заслугата за това при Козлодуй да има такова техническо съоръжение е на нейния собственик Янош Сабадош, известен сред козлодуйци като Иван Сабадош.

Кой е Янош Сабадош?

Роден е на 17 август 1887 г. в унгарското селце Апощаг (място на светци), разположено на брега на река Дунав в мелничарско семейство. Родителите му решават да предприемат рисковано пътуване по река Дунав с плаваща мелница в края на 19 век, за да стигнат бреговете на освободена България и намерят по-добри условия за работа. Цялото семейство се установява в окръжния център град Оряхово и започват да развиват мелничарството.

След навършване на пълнолетие Янош пътува за Унгария за да служи в австро-унгарската армия. Той наново се завръща в България, но този път не е сам, а води с него и съпруга на име Ержина.

През 1917 г. младото семейство се преселва от гр. Оряхово в с. Козлодуй и Янош започва работа като мелничар. Тук в Козлодуй общите интереси го свързват с местните интелектуалци и най-вече с учителя Илия Казаков. Неговият интелект и качества веднага са оценени положително и през 1919 г. той е избран в „Комитет за постройка на читалище с театрален салон“ в с. Козлодуй. Той активно участва в обществена, разяснителна и дарителска дейност и заедно със своите колеги от комитета довеждат до успешен край въпросния проект, въпреки съпровождащите ги и допълнително появили се трудности. Така е построена сградата на читалището в Козлодуй. В следващите години Янош (Иван) Сабадош многократно е избиран за член на читалищното настоятелство.

            В началото на 20-те години на XX век Янош е избран за общински съветник в Козлодуй.

            През 1924 г. той започва самостоятелна работа с плаваща мелница. По този повод местното население употребява създадения топоним, на румънски диалект, на който език масово се е говорело в с. Козлодуй в този период, а именно: Moara de apă (Моара де апъ), т.е. Мелница на вода, Плаваща мелница.

Плаващата мелница на Янош Сабадош потъва във водите на река Дунав през 1934 г., след като корпусът ѝ е пробит от удар на ледоход. Трябва да споменем, че самото име на селището Козлодуй произлиза от две румънски думи: cot (кот) и zloi (злой), което означава завой, ъгъл на ледовете – Codozlui (Кодозлуи), Козлодуй, което потвърждава наличието на много ледове и суров зимен климат през миналото на това географско място.

            Следващите години Янош (Иван) Сабадош притежава две вършачки с локомобили и така изхранва семейството си. Но явно, че мелничарството го влече повече и от 1940 г. Янош Сабадош е управител на валцова мелница в с. Букьовци (сега гр. Мизия), наета от брат му Виктор.

            След национализацията на индустриалните предприятия в България през 1947 г., Янош остава без работа. Една година по-късно той приютява в собствената си къща брат си Виктор Сабадош и неговото семейство, изгонени от комунистите от собствения им дом.

            Янош (Иван) Сабадош е бил известен сред местното население и като голям шегаджия. Но неговите шеги били остри и смислени.

            Интересно е да се каже, че името на фамилията Сабадош е образувано от дума на основата на прилагателното SZABAD (на унгарски език), което означава свободен, свободолюбив. Вероятно с такова име са се наричали свободолюбиви хора, борещи се или пък независими от феодалните владетели личности.

            В мрачните години на социализма Янош Сабадош използва словото за постигане на свобода и демокрация. Чрез своите смислени шеги, които той внимателно говорел сред местното население, Янош осмива новите властници и така дава надежда на хората, че ще дойдат по-добри дни за тях.

            Последните години от живота си той прекарва в бедност като получава само социална пенсия. Янош си отива от този свят на 26 февруари 1964 г. и ще остане известен в историята като интелигентът с плаващата мелница.

Конструкция на козлодуйската плаваща мелница

Плаващата мелница на Янош Сабадош е разположена върху два шлепа и има един мелничен камък за смилане на царевица. Това е така, защото в онези години козлодуйци са садили предимно царевица и консумирали много качамак (мамалига), а на плаващата мелница се получавало най-доброто брашно за качамак, тъй като зърното се смилало на бавни обороти и чрез триене. На брега на река Дунав винаги имало много клиенти дошли с волските си коли, натоварени с чували царевично зърно и чакали да им дойде реда за смилане.

Определяне място за работа

            Първото условие, което всеки мелничар трябва да спази и съобрази е, че при работа плаващата мелница не трябва да пречи на фарватера (част от водния път, който се използва за корабоплаване). Янош Сабадош закотвял плаващата си мелница в малкия ръкав на река Дунав в участъка на запад – някъде срещу „Шинала“ и на изток до „Въртопа“ (въртоп е място в реката, където има силен водовъртеж). „Шиналът“ е имот, собственост на държавата, която го отдава под наем на така наречените „шамналджии“, които организират риболова, изкупуват и препродават уловената риба. Това е мястото (приблизително), където в днешно време се разполага козлодуйският пазар.

            Второто условие за определяне място на работа на мелницата е, че задвижващото водно колело, трябва да достигне нужните обороти за да могат механизмите в мелницата да работят нормално. Как става това? Мелничарят хвърля във водата на реката кофа във формата на цилиндър с определен диаметър и височина, която е завързана с въже с определена дължина. На другия край на въжето има поставено най-обикновено домакинско кантарче с пружина, което се държи от мелничаря. Водите на реката понасят по течението кофата, а кантарчето отчита и показва силата на течението на реката. Когато кантарчето покаже необходимите показания, това е точното място за работата на плаващата мелница.

Как се стига до плаващата мелница?

            Дошлият клиент на брега на река Дунав подвиква на мелничаря. Мелничарят пристига с лодка, взема зърното, смила го и го връща на брега във вид на брашно. Клиентът не присъства на самото смилане. За да бъде всичко точно и да няма излъгани се използва следния метод за измерване. Измерването става с уред наречен крина (специална кофа), каквато всеки земеделец притежава. Една пълна крина със зърно тежи 15 кг. След преработката (смилането) клиентът получава същото количество брашно.

Таксуване на услугата

            Таксуването на клиента може да стане по-няколко начина.

            Единият начин е таксуване в натура. Дава се някаква продукция, произведена от клиента (гъска, патица и др. подобни).

            Другият начин е чрез вземане на уем (взема се определена част от зърното).

            Третият начин за таксуване е чрез заплащане с пари.

Спомени на очевидци

            Цветан Тодоров (Тачика), земеделец и участник във Втората световна война разказва: „Когато бях дете, родителите ми винаги ме водеха с тях и отивахме на брега на малкия Дунав, за да си смеляме кукуруз за мамалига. След като пристигахме и намирахме удобно място разпрягахме воловете, а аз отговарях и се грижех за тях. Там имаше и други деца, които пасяха воловете и всички се събирахме и играехме различни игри. Родителите ни бяха застанали на групи и си говореха. В далечината навътре в реката се виждаше плаващата мелница на бай Иван. Сега не мога да си спомня в какъв цвят бе тя боядисана. Само си спомням ламаринения покрив. Той блестеше и отразяваше лъчите на слънцето. След години, когато потъна тази мелница в Дунава, аз минавах на няколко пъти по брега покрай това място. Нивото на водата в река Дунав беше спаднало и аз отново видях този ламаринен покрив.“

            Рибарят и дългогодишен шофьор, Атанас Ванцов (Танасе) разказва: „Бях малък и исках да разбера как се получава брашното от което майка ми всеки ден приготвяше качамак в бакърения котел. Веднъж дядо ми ме взе с него и двамата отидохме на брега на Дунава. Когато поисках да се качим в лодката и да отидем на мелницата, дядо ми строго отговори, че това не е позволено. А самата мелница почти не си я спомням. Тя ми се върти в главата като някакъв силует. Спомням си една друга случка. Един ден метнах серкмето на рамо и тръгнах да проверя късмета си и ако можеше да уловя малко риба. Когато стигнах брега на реката видях група жени да перат дрехи и разни неща. Тръгнах нагоре срещу течението за да се отдалеча от тях, защото щяха да ми пречат на улова. Вървейки нагоре аз видях в реката някакво неподвижно човешко тяло, което се носеше по течението. Жените, които перяха видяха същото и се разпищяха, защото пред тях виждаха удавник. След миг тялото се обърна, махна с ръка и започна да плува. Това беше бай Иван Сабадош. За него в селото се знаеше, че е много добър плувец. Той обичаше да прави този „номер“, лягаше върху водата по гръб и без да прави движения, тялото му се носеше с километри по течението на реката.“

            Цветан Принов (Пижо), строител и футболист ветеран разказва: „Бай Иван познавам още от годините, когато бях малък. Заедно с мои приятели му ходехме на гости и сме седели в техния двор под асмата. Леля Ержина ни черпеше с едри вкусни кайсии, а той ни изпитваше с логически задачи. Винаги ни свиреше на музикалния инструмент – цитра. Свиреше непознати мелодии за нас, които явно бяха от неговия роден край.“

            Цветан Принов продължава: „Веднъж бях тръгнал към река Дунав да напоя воловете и напълня две бурета с вода за вкъщи. Когато приближих реката видях, че имаше група деца, които плуваха и се гмуркаха. Изведнъж се чуха викове, настана паника и някой извика: „Мина, мина!“. Приближих се до мястото  и внимателно започнах да опипвам с крак металното изделие. Последва мое гмуркане и разбрах, че това е някаква шайба с ос, която извадих и занесох вкъщи. Вестта за моя трофей се разнесла из селото и след няколко дни бай Иван Сабадош дойде в нас. Поиска да види трофея и разглеждайки внимателно шайбата с оста сподели, че тези неща са от неговата потънала плаваща мелница. Усмихвайки се, той каза: „Със здраве да ги ползваш“. Шайбата я използвах за наковалня до 1965 г., когато заедно с оста ги предадохме в пункт за вторични суровини, а моята дъщеря д-р Павлина Принова стана една от първенците в събирането на средства за възстановяването на парахода „Радецки“ от състезаващите се пионерски дружини.“

Плаващата мелница продължава да живее…

            Родителите на баба ми Тереза Насвади са унгарски мелничари, а тя е родена на плаваща мелница, когато същата е работила в района на Калафат, Румъния. Детството на баба ми Тереза е преминало на плаваща мелница и тя ми е разказвала нейни истории и преживявания, случили се на това съоръжение. Баща ми Илия Сабадошев е посещавал плаващата мелница на чичо си Янош Сабадош и е наблюдавал как се смила зърното. Тогава той е бил на около 10 години, има спомени и някакви познания за плаващата мелница. Неговият вуйчо Лайош (Лазар) Насвади живееше в гр. Лом. До 1947 г. той е бил собственик на валцова мелница в с. Мокреш, Ломско и познава много добре устройството на плаваща мелница. И от тримата съм научил много неща за плаващите мелници и тяхната работа.

            През 1993 г. Лайош (Лазар) Насвади въпреки напредналата възраст успя да си спомни и изготви най-подробно схема на задвижването на механизмите на плаваща мелница, а през 2003 г. баща ми Илия окончателно завърши и начерта „Чертеж на плаваща мелница с един мелничен камък“.

            След като баща ми Илия стана управител на козлодуйската валцова мелница през 1992 г., аз започнах да събирам и колекционирам всякаква информация, статии, чертежи и фотографии за техническите съоръжения плаващи мелници. Сега мога да се похваля, че към днешен ден тази писмена информация е доста голяма, а фотографиите на плаващите мелници са над 100.

            Когато бях малък през лятната ваканция идвах на гости при баба ми Тереза, която живееше в дома на Янош Сабадош (аз съм роден и дълги години живял в гр. Перник). В двора на къщата под навеса за първи път видях предмет от плаващата мелница на Янош Сабадош. Това бе нейната котва, извадена и запазена след потъването ѝ.

Тази котва се предава от баща на син, а сега аз имам честта да я съхранявам.

            Тази старинна котва винаги ще навява спомена за козлодуйската плаваща мелница и нейния собственик.

            Чрез котвата нека всички ние си припомним за миналото и за онези романтични години, когато трудолюбивите земеделци вече прибрали реколтата от нивите в Златията, напълнили хамбарите и след това наронили царевицата от сорта „Чокантин“, ще отидат на брега на Дунава, за да смелят зърното на плаващата мелница на Янош Сабадош. Когато получат жълтото брашно те ще приготвят вкусен качамак (мамалига) със сирене (бръ̀нзъ) и ще го похапнат със саламура от дунавска риба (пѐще).

Венелин Сабадош