Как буржоазният вестник „Мир“ отразява годишнината от Руско-турската война 1877 – 1878 г.

Вестник „Мир“ е най-авторитетният представител на следосвобожденската преса в България. Наричан е „Българският „Таймс“, а през 1941 г. БиБиСи го определя като най-четеният от българската публика. Вестникът излиза от г. до 1944 г., когато е спрян с мотив „липса на хартия“. Това е официозът на Народната партия, а сред основателите му са такива имена като Константин Стоилов, Иван Евстратиев Гешов, Теодор Теодоров, Атанас Буров, Михаил Маджаров и изтъкнатият юрист Стефан Савов Бобчев.

Вестникът започва да излиза през 1894 г., когато се консолидира самата Народна партия като наследник на бившата Консервативна партия, но с по-ясно изразена проруска политика. От нея се отделя крило, което създава Прогресивно-либералната партия, а по-късно двете партии си колаборират в т. нар. Обединена народно-прогресивна партия. След падането на земеделското правителство през 1923 г. тези партии стават част от Демократическия сговор. Динамичната история и прегрупиране на тези политически формации не предполага трайно и убедено русофилство, дори напротив.

След т. нар. Октомврийска революция и установяването на съветската власт в Русия, вестникът категорично осъжда болшевишкия режим.

По повод 60-годишнината от Освободителната война 1877 – 1878 г. вестникът публикува статия с автор Стефан С. Бобчев. Броят на вестника е 11267 от 12 февруари 1938 г. Статията е със заглавие „Нашата историческа 60-годишнина. Защо Русия води приключената в Сан-Стефано война с османците (1877-78)?“ Поради големия ù обем предлагам на вниманието на читателите откъси от нея, защото те са показателни за политическата мъдрост, умереност и трезва преценка на някогашните български държавни мъже. И за да се информираме как в буржоазна България са приемали историческите факти като факти, а не като опити за манипулация и изкривяване на историческата истина.

„Не съм отричал и не отричам обстоятелството, че Русия, както впрочем и Австрия, в своите войни с османците през XVIII-то и началото на XIX-то столетие, са имали между друго, може би и главно свои държавни цели. Подчертавал съм, обаче, и сега подчертавам, че войната от 1877-78, приключена в Сан-Стефано, е една от най-безкористните, най-човечните и най-справедливите войни, каквито знае светът. Тази война, както я чувстваше в дълбокото на своята мистична човешка и християнска душа руският народ, ставаше, за да се помогне на християните в Балканския полуостров, за да се освободи многострадалният български народ. И Александър II в случая беше един истински изразител не само на своето чувство-настроение, но и един напълно верен тълкувател на своя народ, когато нееднократно преди войната заявяваше: „Аз ще действам сам, ако европейските държави не поемат задължението да се принуди Високата порта да изпълни решенията на Цариградската конференция и на Лондонския протокол.“ Това, което удиви светът, както в време на самата война, тъй и след приключването й в Сан-Стефано, беше не само дивната саможертва на Русия през време на нейното траяне, но още и големите грижи, които се употребиха от руските военни и граждански власти в време на руската окупация: да се създаде една българска държава, свободна, самостоятелна, самоопределяща се, изключително с свои, домашни органи – административни, съдебни, военни, просветни и стопански. И руските окупационни власти напуснаха България само откак видеха нейното закрепване и приемането от учредителното народно събрание на една конституция – либерална и демократическа, която даваше възможност за напълно независим и самостоятелен живот, за възход стопански и културен…

… За мене е твърде понятно, гдето западни дипломати и политици и в време на войната и след Сан-Стефано, се разкрекаха и обвиняваха Русия, че всичко това тя го прави с цел на империализъм и че не трябва да се допусне да се слави тя, като създателка на една голема България и, най-после, че е необходимо, в интереса и на неславянските елементи на полуострова да се разруши Сан-Стефанската постройка, а за това требваше да се вика Русия в Берлин. И Русия отиде, защото на първо место тя беше вече изтощена от кръвопролитната война, водена с устрем, саможертва, при най-големи лишения, а на второ место – защото знаеше, че в случая западните дипломации беха се споразумели да развалят нейното велико дело.“*

*Правописът е запазен, както е в оригинала.

Нели Стоянова

уредник отдел „История на България XV – XIX в.“

РИМ - Враца