Ученичка написа емоционално стихотворение за живота

Изключително емоционално стихотворение за заобикалящата ни действителност написа 19-годишната Ева Йорданова. Девойката е възпитаничка на врачанското СУ „Козма Тричков“. Авторското й произведение успа да привлече вниманието на стотици хора. В продължение на години Ева е част от литературен клуб, където развива своя творчески талант в областта на поезията и прозата. Участва в национални и международни конкурси и печели отличия. Тя успешно съчетава лидерството с културна и образователна ангажираност, като активно се включва в международни проекти, форуми и обучения. С интерес към управлението и личностното развитие, Ева изгражда профил на целеустремен, отговорен и вдъхновяващ млад човек, отдаден на каузата за развитие на младите хора в България.

Ева Георгиева Йорданова е активен млад лидер с ясно изразена визия за развитие на младежките общности. През 2024/25 г. тя заема позицията Дистрикт Интеракт представител на България в Дистрикт 2482 България, като представлява страната и координира дейността на Интеракт клубовете на дистриктно ниво. Преди това е президент на Интеракт клуб - Враца, където организира и реализира редица обществени и младежки инициативи.

Ето и стихотворението на Ева Йорданова, с което успя да привлече вниманието на стотици хора.

 Седя на дивана.

Литературата е красива.

Георг Хених също.

Крив свят.

Мисля за тия с медалите.

Стискат ги със зъби, да не им падне фасадата.

Храброст на лента. Лента на ревера. Ревер на егото.

И ви пиша на вас — раздавачите на блясък.

Къде бяхте?

Когато разнасях храна на пенсионери, дето ми даваха последния си стар бонбон,

защото достойнството им беше по-голямо от пенсията.

Къде бяхте?

Когато играех с ромските деца в села, дето държавата ги помни само преди избори.

Когато танцувах с деца с ДЦП и Даун — не за снимка. А защото им трябваше някой, който да не ги гледа като диагноза.

Аз качвах инвалидни колички по стълби. Вие качвахте сторита.

Аз се карах с леличките по позиции,

които миришат на парфюм и страх,

и ми обясняваха, че „няма смисъл“.

Смисъл нямало.

Смисълът им бил в бюджета.

Къде бяхте, когато в училище ме мачкаха?

Когато учители ме наричаха „нагаждачка“,

защото не можеха да понесат, че съм отличничка и не мълча?

Къде бяхте, когато тичах по поредната човешка история, без камера,

без микрофон, без лого зад гърба?

Сега сте тук.

С костюми.

С речи.

С медали.

Нямате пет стотинки за доброволчество,

ама имате бюджет за банери.

Знам защо тогава ме бутахте в ъгъла.

Защото виждах.

Защото не ви трябва човек, който вижда.

Трябва ви човек, който мълчи и се снима.

Вие награждавате свои.

Ония, дето са достатъчно мръсни,

за да не миришат различно от вас.

По-лесно е да се усмихнеш до чувал с боклук на кампания.

По-трудно е да изчистиш себе си.

Аз нямам медал.

Имам мазоли.

И спомени.

И няколко очи, които ме гледаха така, сякаш съм спасение, а не проект.

И знаете ли кое е най-лошото?

Не че не ме наградихте.

А че си мислите, че без вас няма стойност.

Стойността не виси на врата.

Тя тежи вътре.

Ева Йорданова